Пищов по философия

Тема 1. Предмет, задачи и функции на философията

В най общ план философията функционира на 3 нива :

1) това е философията, като най-общо познание, оценка, отношение, поведение, които се формират на емоционално-емпирично ниво, човешкия всекидневен опит, светоглед и манталитет.

2) философията като най-общто познание, оценка, отношение и поведение, които се формират на теоретическо ниво и имат основна претенция за научно измерение (философията като наука)

3) философията като философстване, т.е. прилагане на философското знание

Най-общо под предметно-дадена наука се разбира обекта на научно отражение. При философията ситуацията е малко по-особена, тъй като тя се занимава с абстрактни понятия (субстанция, причина, възможност, действителност, актуалност, проекция и др.). От тук оценките на самата философия са противоречиви - от възторжени до крайно негативи. Много често на делнично ниво философията се отъждествява или недостатъчно разграничава от многословието, от празнословието и от липсата на практическа приложност. Друга линия на негативно отношение към философията е отъждествяването й с идеологията. Философията не е идеология, но нейното знание се е ползвало, ползва се и ще се ползва от различните идеолози за обосноваване, за аргументиране на различни идеи, теории, платформи, и програми. В историята на философията съществуват множество опити за определяне същността на философията, на нейния предмет, цели, задачи.

За Аристотел например, философията е наука за познанието, мисленето и истината. Мишел Монтен в книгата си „Опити” посочва, че „да философстваш значи да умираш”. Философията ни учи как да живеем, но и как да посрещнем смъртта, помага ни да осъзнаем относителността, противоречивостта, абсурдността на всяко човешко познание, мислене, оценка, отношение, поведение на човешкото съществуване като цяло.


Рене Декарт отбелязва, че философията дава възможността на всеки да говори правдоподобно за всяко нещо и така да очарова по малко знаещия .

Томас Хобс посочва, че философията е наука в отговор на въпроса „защо”, т.е. наука, която търси причините за съществуването на нещата. Основна задача на философията е да разкрие природата на съществуващото. В тази връзка отношението между битие и съзнание помага за осъществяването на посочената задача. В съвременната философска литература се възприема определение което здава Хегел за битие. В книгата си „Науката логика” той говори за три вида битиета.

1) „чисто битие” - това е факта, че нещо съществува; на това ниво всички философи са единомислещи; когао обаче трябва да се посочи какво е нещото те дават различни мнения, в резултат на което се оформят школите. В най общ план те се делят на материалисти и идеалисти.

2) „налично битие”- това в качествено определеното битие.

3) „непосредствено битие” – това е най-общо “обществото”.

Едно от основните понятия във философията е понятието “субстанция” - това е първопричина на всичко съществуващо. Някои философи приемат съществуването на една единствена субстанция и те се наричат “монисти”. Тези, които приемат две субстанции се наричат “дуалисти”, а има и такива, които приемат съшествуването на много субстанции – “плуралисти”. Такъв е например Лайбниц.

От философите “монисти” има такива, които отъждествяват битието с един абсолютен дух, абсолютен субект или абсолютна идея и те се наричат “обективни идеалисти”. (Платон, Хегел). Тези философи “монисти”, които отъждествяват битието или съществуващото с индивидуалното човешко съзнание се наричат “субективни идеалисти”. Сред основните функции на философията са познавателно-оценъчна, светогледна, методологическа, евристична (възможност, чрез философията да се правят различни прогнози), практико-приложна и др.

Тема 2. Античната философия, като културен феномен

В Античната философия е съвкупността от философски учения, развивани от края на VIIв. пр.н.е. в Древногръцкото робовладетелско общество и от IIв. пр.н.е в Древноримското робовладетелско общество и продължава чак до Viв от н.е.

Античната философия е единно и своеобразно явление, което обаче не е изолирано, тъй като тя се създава на базата на пренесените от Изток зачатъци на физически, математически и астрономически знания, както и на базата на съществуващите до тогава митове, чрез които се е обяснявала природата, познанието и човека. Първите философски учения възникват в областта Йония и по конкретно в двата основни полиса – Милет и Ефес. За първи философ се приема Талес от Милет, след него са Анаксимандра и Анаксимен от същия полис, а също и Хераклит от полиса Ефес. Всички те се опитват да обяснят същността на природата като посочват кои според тях са основните елементи, от които е съставен света. За Талес това е водата, за Анаксимен е въздуха, а за Анаксимандра тоа е т.нар. “апейрон” (безпределност). За Хераклит Ефески това е огъня – той разглежда света като един вечно запалващ и угасващ огън - като една вечна промяна. Показателно е, че посочените автори излагат своите възгледи в произведение. което носи заглавие „За природата”.

От казаното до тук става ясно, че първите философи са материалисти, т.е. приемат съществуването на нещо веществено, материално, което е извън човешкото съзнание.

По-късно през класическия период на античната философия (втората половина на Vв. пр.н.е. и целия IVв.пр. н.е.) се появяват идеалистически философски учения. Такова е напр. учението на Платон, което е основно понятие и идея. За Платон идеите представляват скритата същност на човека на нещата, а видимия свят той възприема като отблясък на света на идеите. Елинистическия период на античната философия

(III – I в. пр.н.е.) е характерен със засиления интерес към въпросите на етикета и възпитанието. Освен това тук се развиват атомистическите учения на Левкип, Демокрит и др. Те са материални по своята същност и приемат, че в основите на света стоят най-малките неделими частици – атомите, от комбинацията на които се образуват конкретни неща.

В Римската империя водещо значение имат преди всичко проблемите на етикета, т.е.на моралната философия, а също и тези на политическата философия. Най-известните имена на Римски философи са Сенека, Луций, Епиктет, както и императора-философ Марк Аврелий. Освен това през епохата на Римската империя започват да навлизат от Изток различни религиозни и мистични учения. Постепенно се оформят и философските възгледи на християнството, което обаче поради своята същност, вярвайки в някакъв месия, различен от Римския император е било жестоко преследвано. През 52г. император Юстинян издава декрет, с който забранява различни учения и школи в Атина, но това не попречило, тъй като били достатъчно развита с подобаващо число последователи.

Тема 3. Философски рационализъм

Рационализмът е своеобразно абсолютизиране на абстрактно-логическата степен на познанието. Рационализмът е опит чрез разума да бъдат определени и оценени процесите и явленията от заобикалящата ни действителност (природна и социална). Рационализмът е опит философията да бъде превърната в точна наука по образец на математиката за да бъде тя практико-приложно знание. Рационализмът е опит да се преодолее авторитета на църквата да се подложат на съмнения и критика нейните догми и канони. Рационализмът във философията на Новото време е представено както от философи-материалисти (Т.Хобс, Б.Спиноза) също така философи-дуалисти (Рене Декарт), плуралисти (Готфрид Лайбниц), а също така и философи-идеалисти (Кант и Хегел).

Рационализма на Рене Декарт. Определението което дава Декарт за субстанция се възприема от всички представители на Рационализма. То е следното:

Субстанция е това, което не се нуждае от нищо друго за своето съществуване и своето определение. Субстанцията е причина сама за себе си, сама в себе си.”

Рене Декарт посочва като причина за многообразието във философията факта, че различните философи тръгват от различни изходни точки. Той смята, че е необходимо да се намери една единствена, несъмнена изходна точка, която да позволява прилагайки към нея законите на математиката и физиката да превръща философското знание в практико-приложно. Основна задача на всеки рационалист, на всеки философ изобщо е търсенето на тази изходна точка. За тази цел Декарт изхождайки от основния девиз на рационализмът „всичко е достойно да бъде изправено пред съда на разума”,


Декарт прилага принципа на общото методологическо съмнение. Той подлага на съмнение всяко познание, мислене, оценка поведение, дори своето собствено материално съществуване. В крайна сметка Декарт прави заключението, че единственото нещо е факта на съмнението. Съмнението обаче е мисъл, така той формулира основния принцип на своята философия „Мисля, следователно съществувам.”. Декарт подобно на древните скептици приема че сетивата ни мамят - дават ни несигурно знание. За това той прави извода, че необходимото, същественото закономерното знание съществува у човека под формата на вродени идеи и принципи. Такива са например основните философски категории (субстанция, необходимост, движение, форма, съдържание); основните математически и геометрични теории; основни категории на етикета (добро и зло); основни естетически категории (красиво и грозно); основна и определена вродена идея обаче е идеята за Бога. Декарт си задава въпроса как човек, който е несъвършено, крайно-греховно същество може да мисли, да има идея за безкрайния и съвършен Бог. Отговорът, който дава е, че идеята за Бога не е резултат от човешките познавателни възможности, не е плод на някаква човешка фантазия, а е поставена човешката глава от самия Бог. Мисълта за Бога гарантира за неговото съществуване. Бог е всесилен, всетворящ, всемъдър, всеблаг. Именно заради своята всеблагост той няма да допусне човек да се заблуждава в своето съзнание или някакъв зъл демон да го заблуждава. Заради своите опити по рационален път да обясни божието битие Декарт бива санкциониран от Римския папа, който забранява разпространението на неговите книги и учения. По-късно подобна забрана издава и протестантска Холандия, където Декарт прекарва немалка част от живота си.

Тема 4. Философски емпиризъм

Емпиризмът във философията на Новото време е представен както от философи- материалисти (Фр.Бейкън, Джон Лок), така и от философи със субективно-идеалистична ориентация (Дж.Бъркли и Дейвид Хюм). Емпиризмът във философията е резултат от влиянието на природознанието, на част от научното знание. Те се използват като метод и подход при отразяване на действителността. Емпиризмът претендира, че тръгва от отделни реални факти, претендира да бъде “философия на здравия разум”, тъй като е обвързан с цялата човешка жизнедейност. В своето основно произведение “Опит върху човешкия разум”, Джон Лок поставя основните проблеми на познанието за възможностите, за способностите на човека да постигне до адекватно познание. Джон Лок утвърждава, че човешкото познание е възможно единствено и само в опита, макар подобно на древните скептици той да се съмнява, че човешките сетива не дават най-сигурното и точно познание за нещата, той все пак приема, че имено сетивното познание е правилния път към истината. Той посочва, че при своето раждане човешкото съзнание представлява „чиста дъска, върху която постепенно в хода на човешкия живот се отпечатват разнообразните външни въздействия”. Душата на човека, Лок определя като “лист бяла хартия” и

задачата на философията е да разкрие как този бял лист се изпълва с множество знаци. Лок се стреми да покаже не въздействието на цялата социална среда върху човека, а как конкретно външно въздействие става вътрешно-присъщо на човека. Това води до известно психологизиране на познавателния процес до подмяната на гносеологията (учение за самото познание) с психологията. Джон Лок разделя сетивните свойства на нещата на първични и вторични качества. Първичните имат обективен характер – напр. форма, движение, докато вторите са субективни - цвят, мирис, вкус. Вторичните качества ни показват не какви са нещата, а как човек преживява когато те му въздействат. Вторичните качества се появяват само когато върху човек въздействат нещата с техните първични качества. По силата на посочените основни възгледи на Лок трябва да отбележим, че той се обявява против вродените идеи и принципи за които говори Декарт и неговите последователи. Джон Лок споделя редица възгледи, свързани със структурата на обществото - соц.различия, противоречия, конфликти. Споделя идеята за разделението на властите. Популярен е също със своята публицистична и обществена дейност свързана с подготовката и реализирането на английската буржоазна революция. Като философ, философстващ юрист и държавник, Джон Лок търси, намира и предлага практико-приложни проекции на философското знание.















Тема 5. Философски екзистенциализъм

Философския екзистенциализъм претендира. че е философия на живота, свободата и смъртта. Като първоначални наченки това направление в съвременната философия на 20в. датира от философските разсъждения, които още през 19в. ни предлага датския философ Сьорен Киркегор. Постепенно се оформят две основни направления в екзистенциализма - религиозен и светски. Сред най популярните имена на първия са руските философи-богослови Николай Бердяев и Лев Шестов, както и немския философ Карл Ясперс. Сред най-популярните имена към второто направление са Франц Кафка, Албер Каню, Жан-Пол Сартр, а също и немския философ Мартин Хайдегер. Екзистенциалистите възприемат човешкия живот като едно вечно движение, една вечна промяна, една непрекъсната динамика. Човешката същност се схваща като единична, случайна, неповторима. За тях човешкият живот е „едно вечно движение от нищото, през нищото, към нищото, движението е всичко, а крайния резултат е нищо в човешкия живот (Алберт Каню). Случайната и неповторима същност на човека го прави недостатъчно познат, оценен, прави го самотен чужденец в света. Ясперс пише: ”Всички ние хората сме консервативни самотници, затворени, изолирани от множество социални рамки - бариери”.


Само в условията на екстремални, гранични ситуации (ситуации, при която е застрашен човешки живот - природно бедствие, производствена авария) - само в такива ситуации човек е в състояние да разбере своята същност. Тогава се поставя въпроса “Кой съм аз?”, “Кои са другите?”, “Как тъй ме има?”, “Как тъй няма да ме има?”. Затова не е случаен и факта, че голяма част от екзистенциалистите са философстващи юристи, медици, т.е. хора които ежедневно се сблъскват с човешките проблеми. Екзистенциалните разсъждения стават актуални, добиват смисъл в условия на нестабилност в социалната среда, в условия на преход, в условия на смяна на ценности. Когато социалните различия, конфликти не дават на човека сигурност и опора, той търси утеха, опование, надежда или в самия себе си, или в самозатварянето си в малки социални групи. В този смисъл философския екзистенциализъм може да се разглежда и като философия на индивидуализма. Екзистенциализма е също своеобразно съчетание между рационалното и ирационалното начало в природата на човека. Неговите най-големи почитатели и последователи са сред представителите на хуманитаристиката, на художествено-творческата интелигенция, т.е. сред тези хора, които поставят човешкия живот и човешките добродетели сред най-висшите ценности.

Тема 6. Философска диалектика

Когато говорим за диалектика е необходимо да разграничим две основни категории: обективна и субективна диалектика.

Обективната диалектика е реалният факт на движение, изменение и всеобща връзка на нещата (предмети, явления, процеси). Тя има всеобщ характер, отнася се до всичко съществуващо, тъй като няма недиалектически неща.

Субективната диалектика е степента на познаване от човека на реалния факт на движение, изменение и всеобща връзка на нещата. Тя е отражение на обективната. Има краен характер, тъй като човека и човечеството са крайни измерения.

В своето произведение “Науката логика”, Хегел за първи път определя структурата на субективната диалектика. Тя включва два принципа - на развитието и на всеобщата връзка; три закона - закон за единство и борба на противоположностите; закон за преминаване на количествените измерения в качествени и обратно; закон за отрицание на отрицанието; над сто диалектически категории- предмет, свойство, отношение, единично и общо, необходимо и случайно, възможно и действително, форма и съдържание и др.

За Хегел основно ядро на диалектиката е противоречието. То е раздвояване на единното цяло на противоположни страни и взаимодействието между тях. Вътрешните противоречия в нещата се явяват техния източник на движение. За първи път Хегел посочва, че източникът на движение трябва да се търси вътре в самите неща, а не вън от тях .

I-ви закон на диалектиката - отразява и изразява източника на движението.

II-ри закон на диалектиката - отразява и изразява начина на движението.

Всяко нещо има строго определена количествена и качествена характеристика. Балансът между тях определя същността на нещата. Когато се наруши тази хармония между количество и качество се променя същността на нещото и то става друго нещо.

III-ти закон на диалектиката - отразява и изразява приемствеността, тенденцията, прехода между старото и новото.

За първи път Хегел посочва необходимостта от това да полазваме и съхраняваме положителното, рационалното, ценното, взето от старото знание при формирането и развитието на новото.

Диалектическите категории са най-общи понятия, те нямат вроден характер, а се формират в процеса на човешкото съзнание. Изпълняват изключително важна роля в диалектическия метод на познание на Хегел. Образно можем да ги определим като „възли в мрежата на човешкото познание”.

В историята на философията съществуват много опити за определяне същността на категориите. За Аристотел например категориите са: „родови определения на битието”. За Кант категориите са “логически форми, чрез които човек констатира света”. За Хегел категориите са „конкретни образувания, модификации на абсолютния дух”. Съвременните класификации на категориите в най-общ план повтарят или интерпретират класификациите, предложени от Аристотел, Кант и Хегел. За Хегел основни единични категории са предмет, свойство и отношение, а основната двойка е единично и общо. За Хегел общото съществува чрез своето проявление в единичното, а единичното е само едно от многото проявления на общото.

Тема 7. Метафизиката като недиалектика

Цялата история на философията представлява бавно, трудно, но насочено преодоляване на диалектическия начин на познание, мислене, оценка, отношение. Именно такова значение влага Хегел в понятието “метафизика”, разбирайки я като недиалектика. За Хегел метафизиката е абсолютизиране на някоя от двете крайности, или на общото, повтарящото се, закономерното или на единичното, случайното, неповторимото. Диалектиката е точно обратното - тя разглежда крайностите, противоположностите в тяхната взаимна връзка и взаимно влияние. В този смисъл метафизиката като недиалектика притежава следните основни характеристики - механицизъм, антиисторизъм и пасивна съзерцателност. Механицизмът отрича движението или го свежда до елементарното външно преместване. Механицизмът разглежда развитието на нещата само като количествени натрупвания и разпадания без качествена промяна, т.е. то представлява едно вечно движение в кръг.

Антиисторизмът е логическо следствие от механицизма. Щом нещата са в едно вечно движение в кръг, т.е. едновариантни в своето съществуване, то и познанието, оценката и отношението към тях също ще бъдат едновариантни. От човек се изисква търпение да достигне до тази едновариантност. Веднъж достигнатото знание ще бъде вечно валидно и значимо за вечни времена и всички хора, без оглед на конкретната историческа действителност.

Пасивната съзерцателност е логическо следствие от механицизма и антиисторизма.

Щом нещата са в едно вечно движение в кръг, то човек е изправен пред невъзможността да ги променя, изправен е пред фатализма - вечната предопределеност. Той може само да ги наблюдава, описва, подрежда, класифицира. Метафизиката като предмет има различни форми на проявление. Най-популярни са: догматизма, еклектиката и релативизма. Догматизма съдържа в себе си основните черти на механицизма. Той се основава на знанието, което е общоприето, повтарящо се, очевидно, ясно и в най-добрия случай прибавя логическата непротиворечивост. Това знание дава на човека сигурност и гаранция. С други думи догматизма подменя истината за нещата с онова, което е полезно за човека. В този смисъл всеки един от нас, в една или друга степен и форма се проявява като догматик, въпреки стремежа ни да се разграничим от това определение, натоварено с повече негативни оттенъци. В цялата история на човечеството - политическа, гражданска, философска и културна съществуват безброй примери за хора, които мислят и действат като догматици,а представят себе си за негова противоположност.

Еклектиката представлява механическо смесване на логически несъвместими идеи, възгледи, теории и програми. В повечето случаи еклектиката не се осъзнава от своя носител. Еклектиката се дължи не само на непознаването законите на логиката, но и на стремежа да се обяснят всеобхватно-сложните процеси и явления от действителността. Релативизма е абсолютизиране на единичното, случайното, неповторимото проявление на нещата. То е противоположно на догматизма, който акцентира точно на обратното - общото повтарящото се в нещата.

Тема 8. Същност и структура на познавателния процес

Гносеологията е познание, учение за самото познание. Тя прави опит да отговори на въпросите “Какво е човешкото познание?”, “Как то е възможно?”, “Какви са границите на човешките познавателни възможности?”. С други думи до колко човек е в състояние адекватно или истински да познава предметите, явленията и процесите от действителността. Познанието е субективно отражение на действителността. В своята структура, познавателния процес включва три основни елемента - субект на познание, обект познание и опознавателен образ. За да бъде човек субект на познание, първото и най-важно условие е на лице да има нормално-функционираща нервно-мозъчна система. Обект на познание може да бъде както обективната така и субективната реалност. Познавателния образ е винаги субективен по своята форма на съществуване и може да бъде обективен по съдържанието което носи. Познанието условно може да се раздели на две степени - сетивна и абстрактно-логическа. Сетивното познание е това, което получаваме посредством нашите сетива. То обаче е познание за явленията, за видимата страна на нещата. Всяко нещо обаче си има своя скрита невидима същност, недостъпна за човешките сетива. Сетивната степен на познанието има три форми - усещания, възприятия и представи. Усещанията дават информация само за отделни страни, свойства и черти на нещата.


Възприятията дават информация за всички страни, свойства и черти на нещата. Представата е възстановено минало. Тя е възприятие, при което липсва непосредствено обекта на познание. Абстрактно-логическата степен на познанието дава информация за невидимата и скрита същност на нещата. Реализира се чрез активното участие на човешкия разум. Отново има три форми на проявление - понятия, съждения и умозаключения. Понятията отразяват най-общото в нещата. Съжденията изразяват връзката между някакво понятие и неговата най-съществена характеристика. Умозаключението изразява връзката, движението от единичното към общото в нещата и обратното. Класическа схема на умозаключението е: „Ако….,то…”. На мястото на първото многоточие се записват предпоставките, а на второто – изводите и заключенията.

Разделянето на познанието на две степени е условно за да може по-лесно да се осмисли познавателния процес. В действителност обаче, когато човек познава. двете степени са взаимно преплетени, взаимно определящи се, освен това в хода на човешкото съзнание неизбежно присъстват и различни оценки за нещата, разнообразни емоции, страсти, копнежи. С други думи познавателното, логическото, оценъчното, психологическото са едно цяло.

Тема 10. Човекът, като философски проблем

Този дял от философското знание, който поставя в центъра на своето съзнание проблемите за същността и смисъла на човешкия живот, за свободата, отчуждението и света се нарича философска антропология. Като първоначални наченки, тя датира от философията на Сократ. Той е първият, който “приземява философията, окъсвайки вниманието на мислителите от устройството на космоса, на вселената и ги насочва към по-сериозно вглеждане в ходещия по земята човек. Той е първият, който наред с въпросите за битието, за съществуващото и познанието поставя въпросите за добро и зло, справедливо и несправедливо. Други представители на античността, които показват повишен интерес към проблемите на човека са древните скептици. Те за първи път поставят въпроса за смисъла на човешкия живот, за духовната безметежност, за душевното равновесие, което наричат “атараксия”. Древните софисти, които са и първите учители по реторика посочват необходимостта философското знание да се ползва с по-голяма публичност пред по-широка аудитория. То не трябва да бъде затворено в тесните кръгове на т.нар. просветени, а трябва да се използва в социалната сфера - в парламента, в съдебната зала.

Своите схващания относно човешката природа предлагат и Платон, Аристотел. Това което Аристотел е определил и класифицирал за приятелството е в сила и днес. Той говори за три вида приятелство - безкористно, користно и по симпатия. През епохата на Западноевропейското средновековие проблемите за човека са пречупвани през призмата на господващото религиозно (християнско) съзнание, онова което църковните догми и канони определят за човека се е смятало за единствено правило не подлежащо на критика и съмнение и този който е дръзнал да споделя по различни възгледи е търпял жестоки санкции. Все пак сред по-популярните имена на философи-богослови от този период са св.Августин Блажени и св.Тома Аквински. През епохата на западноевропейския ренесанс и Новото време е характерен засиленият интерес към човека и по конкретно към хармонията и красотата на човешкото тяло. Много са авторите които създават философската антропология – Пиер Абелар, Джордано Бруно, Рене Декарт, Бенедикт де Спиноза, Томас Хобс, Имануел Кант, Хегел, Маркс и др.). Съвременната философска антропологията е представена от направлението “философия на живота” – Артур Шопенхауер, Сьорен Киркегор, Ницше и ницшеанството, Фройд и фройдизмът и преди всичко от екзистенциализма. + Тема 5 (Философски екзистенциализъм)






Тема 9. Вяра, ценност, оценка

Вярата във философския аспект на разглеждане предполага познанието и общуването. Почти винаги обаче феномена “вяра” се поставя с една от най- разпространените му форми на проявления - религиозната вяра. Както богослови, църковни деятели, така и философи и философстващи с подчертана атеистична ориентация изхождат от предпоставката: „Човек не може без вяра, следователно не може без религия”. Внимание заслужава и следното определение за вяра: „Вярата е феномен на човешката психика, факт на самосъзнанието, който предполага и изисква готовност за възприемане, самото възприемане, ползване и съхраняване на вероятностно знание на фона на емоционално преживяване и волево напрежение”.

Ако изходим от мисълта на Сократ „Аз зная, че нищо не зная”, което означава че колкото повече знае човек, толкова по-ясно осъзнава незнанието си, ще се убедим, че на човек непрекъснато се налага да ползва хипотетично, вероятностно знание, знание което е несигурно и за което не винаги намираме потвърждение. Успоредно с това човек неизбежно преживява емоционално значимостта на знанието, до което достига. Особено емоционален е човек, когато нещата се отнасят до негови близки и любими хора. Тогава именно той най-силно търси сигурност, гаранция, проявява вяра. Феноменът вяра засилва влиянието си в човешкия живот в условия на социални и лични кризи. Именно тогава човек започва са си задава основните екзистенциални въпроси за смисъла на човешкия живот, за същността на човека, за ценностите на които би трябвало да държи. Основните екзистенциални въпроси създават предпоставките за все по-силна проява на феномена вяра в човешкия живот. Всеки човек е субект и обект на вяра. Всеки вярва и мисли и вярва, че му вярват. Когато срещнем оценката, твърдението, че даден човек е невярващ, има се в предвид несъответствието на неговата вяра с общоприетото разбиране за вяра. Много често религиозните хора определят липсата на религиозна вяра като безверие. На практика обаче не е така. Религиозно невярващия със сигурност има друг свой личен обект на вяра. Необходимо е да правим разлика между философската и религиозната вяра. Първата изисква строга логическа подреденост и аргументираност, докато втората се основава на църковните авторитети.

Ценности не са отделните неща, взети сами по себе си, а нещата с техните валидни,

значими за човека страни, свойства и черти.

Ценностите показват не толкова какви са нещата, а как човек преживява, какво те означават за него. Ценности могат да бъдат както обективни, така и субективни неща. Могат да бъдат определени предмети, но могат да бъдат и конкретни идеи, принципи. От това какви са ценностите на човека можем да кажем какъв е той, каква е неговата същност, какви са неговите цели и стремежи. Ценностите показват стремежа на човека за усъвършенстване и самоусъвършенстване.

Предметите, явленията, процесите с техните негативи за човека страни, свойства и черти се наричат неценности – болести, глад, войни и др.

Оценките са субективно отразяване на ценности или неценности. Те предполагат определено ниво на познание от човека за нещата. Даването на адекватна, качествена оценка изисква човек да е наясно със самите неща, с причините, които ги пораждат, с връзката, която имат с другите неща, както и с тяхното проявление в една по-близка или по-далечна перспектива. Този дял от философското знание които се занимава с изучаването на ценностите, оценките и оценяването се нарича аксеология. Структурата на оценката повтаря структурата на човешката психика. Включва три компонента: интелектуално-познавателен, емоционален и волеви. Във всяка конкретна оценка е различно и конкретно и съотношението между тези компоненти. В някои оценки преобладава емоцията, други пък се отличават с по-голяма задълбоченост и аналитичност. Съществуват многобройни класификации, опити за подреждане на различни оценки според определени критерии. Така например, според сферите на проявление оценките биват политически, икономически, религиозни, философски, етически, естетически и др. Според характера на познанието, което дават могат да бъдат адекватни или неадекватни (истинни и неистинни). Един от най- разпространените видове оценки са т.нар. апробативни оценки (това са отсъждащи оценки, оценки с полярни измерения, напр: добро и зло; красиво и грозно; справедливо и несправедливо). Има разлика между субективна и субективистична оценка. Всяка оценка е субективна доколкото е продукт на човека. Субективистичната оценка е неадекватна оценка. Тя може да бъде непреднамерена и преднамерена. В първия случай оценяващия не съзнава своето заблуждение, докато във втория случай той целенасочено изопачава фактите, воден от користни цели и мотиви.



Други реферати:
Права върху марки, изобретения и други
Прихващане на насрещни задължения
Трудово правоотношение
Интелектуална собственост-научни открития
Морско право


Изтегли реферата



Морско право - Facebook Image
Сайтът се поддържа от DH Studio | pomagalo1.com © 2012 | Общи условия