Пищови за изпита по машинознание

ТРЕТИ РАЗДЕЛ


  1. Пресови съединения – получават се за сметка на напрегнатото състояне на материалите. Неподвижността на съединението се осигурявао от гарантираната стегност при сголобяване и възникналите в следствие на това еластични деформации и сили на триене. Най-удобно е по този начин да се сглобяват детйали, които имат цилиндрична повърхнина на присъедниняване( най-често се достига до предварително избрана стегнатост) преи остществяване на съединенияа диаметърът на отвора е по-малък от димаетъра на вала. (dОТВ < dВАЛ) Разликата в посочениете диаметри определя стагнатостта и товароносимостта на съединението. Тя се регламентира със стандарт.
    остществяването на съединението става по наколко начина:
    - чрез набиване на детайлите с осова сила – надлъжно пресово съединени (обезателно трябва да се предвидят конуси за повеждане на вала).
    - чрез нагряване на обхващащия детайл или чрез охлаждане на вала – напречно пресово съединение.
    - чрез комбиниране на двата начина.
    В зависимост от хатактера на присъединителната повърхнина в уредостостроенето се различават два вида пресови съединения:
    - гладки цилиндрични – неикономияни, т.к. изискваната точност на обработка на присъедините повърхнини е висока и при малки размери на детайлите се постига трудно.
    - рифелни – присъединителната повърхнина на вала се набива в отвора. Изискванията за точност и грапавост на повърхнините са занижени, съединението е достатъчно здраво.

  2. Нитови съединения – осъществяват се чрез пластична деформация на допълнителен междинен елемент, наречен нит. Използват се за съединяване на елементи от разнородни или труднозаввряеми материали. Удобни са за съединяване в пакет на повече от два елемента. Недостатък е високата им стойност.
    Нитът представлява цлилиндрично тяло, на което е оформена подходяща глава. В зависимост от формата на тази глава се различават нитове с:
    - полусферични
    -конусни
    -лещовидни
    -цилиндрични глави
    Според вида на цилиндричното тяло те биват:
    - плътни
    -куху
    -полукухи
    Материлът на нитовете трябва да бъде достатъчно плоастичен (нисковъглеродни стомани, алуминии и сплавите му, мед, месинг и др.) За осъществяване на нитовото съединнеит в детайлите се пробиват съответни отвори. Осигуряването на по-вискока механична якост изисква минимална предварителна хлабина между съответните повърхнини нанита и на отвора. Обикновено при занитване опорната глава се притиска с подходяща опора, а затварящата глава се оформя чрез деформиране на излизащото извън дебелините на свързваните части тяло на нита. Диаметърът на тялото на нита се определя от израза : d = 0.5s+1mm, където s-сумарната дебелина на съединяваните части.
    Напоследък навлизат в практиката по-универсалнинитови елементи, чрез които може да се нитова при едностранен достъп да нитовия шев. Т.нар. попнитове. Нитовият елемнт се състои от кух нит и нитов прът с глава. При занитване прътът се изтегля, при което главата му навлиза в цилиндричния отовор на нита, раздува го и оформя затварящата глава от към недостъпната страна на съединението.

  3. Зпояване. Съединения чрез запояване.
    - наичн за получаване на неразглобяеми съединения чрез използване на припой – допълнителен свързващ материал, чиято темпартура на топене (ТТ) е занчиелно по-ниска от ТТ на запояваните части. Процесът се осъществява като съединяваните елементи или съответните им повърхности се загреят до ТТ на припоя. Послендият се разтопява и благодарение на повърхнотната му дифузия пронихва в хлабините и микронеравностите е след изстиване осигурява неподвижно съединение. Основно предимство – дава възможност да се запазят химияния състав, структурата и механичните свойства на материала на съединяваните части. Недостатък е ниската якост на съединенито. За да се получи качествена сойка, е необходимо предварително почистване на контакруващите с приопоя повърхнини. Окисляването трябва да се предотврати и по време на самото запояване. За тази цел се използват специални вещества анречени флюси. Те биват:
    - неутрални – само предпазват предварително почистената от окиси повърхнина по време на запояването. Самите те не мога да предизвикат окосляване и не е нужно да се премахват след изстиването на припоя (представител – колофон)
    - химически активни – почистват повърхността от окиси, о в последствие самите те предизвикват корозия, поради което трябва да бъдат неутрализирани или измити (предст. Боракс)
    В зависимост от ТТ припойте се разделят на:
    - леснотопими (меки) топят се под 300OС. Към тях се отнасят ПОК-50, ПОК-60, ПОК90 и др. Имат добра ел. Проводимост гарантират плътност на съединението, но механичната им якост е ниска поради това се налага са се увеличи дължината на започваните елементи най-малко до 3 пъти деблеината на най-тункия елемент. За запояване проводниците се деформират предвареитлно такак, че основното натоварване на съединението да не се поема от припоя. Спойките се защитават от корозия като се покриват с боя или лак.
    -труднотопими – (твърди) топят се над 400OС Към тях се отнасят ПМЦ-36, ПМЦ-48, ПСр-26, ПСр-45, ПСр-70 и др. Имат значителна механична якост, най-често се използват сребърните припой поради издръжливост на удари и вибрации и устойчивост на корозия. Загряването и разтопяването им става най-често с газова горелка, бензинова лампа, в електрическа пещ, в течна среда с ултразвук и др.

  4. Заваряване. Съединения чрез заваряване. – осъществява се чрез загряване на два елемента в мястото на съединяването или довеждане до пластично състояние, при което става взаимно проникване на молекулите им. След това в процеса на охлаждане се получава съвместна кристализация на двате материала и се образува здраво неразглобяемо съединение.
    Заваръчните съединения са технологично леки и чрез тях лесно се получават детайли съсъ сложна форма. Процесът е високопроизводителен и евтин, но се прилага за ограничен брой метали и сплави. Недостатък – влошаване на якостните качеств на материала в съседната на шева зона. Методите за заваряваен могат да се раздлят на следните групи:
    - газови (оксиженова заварка) топллината за загряване на метла се получава от изгаряне на някакъв газ (водород, ацетилен и др. )в кислородна среда. Използват се дезоксидиращи вещества ( напр. Боракс) за да се предпшази заваръчният шев от окисляване. Чрез газова заварка се съединяват детайли с малка дебелина.
    - елекрически – електросъпротивителни – необходимата топлина за електросъпротивителната заварка се получава от Джауловия ефект при протичане на ел. Ток през зоната на допиране на двете части където съпротивлението е увеличено. Към електросъпротивителните завварки се отнасят:
    + челно – използва се при заваряване на части чиито контури имат еднакви сечения.
    + точково – използва се за заваряване на елементи от листов материал с дебелина 0.2-1.0mm Чрез припокриване. Съединението се получава чрез загряване в малки точки с помощтта на срещуположни електроди при непрекъснто притискане. Чрез точков азаварка могат да се съединяват два или повече елемента.
    + ролково – използват се ролкови електроди, което дава възможност да се получи непрекъснат шев при включен ел. Ток на кратковременни импулси може да се получи нпрекъснат шев, който има по-добри якостни качества. Ролковата заварка изисква по-голяма сиал на тока и по-голямо налагане от точковата.
    Разновидност на точковото заваряване е т.нар. кондензаторно заваряване – прилага се за части с малки дебелеини, при които съществува опасност от прегряване на материла. Характеризира се стова че енергията за заваряването се получава от разреждане накондензаторна батерия.
    Най-универсална е електродъговата заварка. При нея топлинната енергия се получава от волтова дъга, която се образува мецду заваряваните елемнти и метален или въглероден електрод. Използва се за съединяване на стоменени, медни, алуминиеви и др. части. Избрания електрод е в тясна връзка с хим. Състав на основния метал и неговта дебелина. Дизоксидиращите вещества се внасят под формата на обмазка на електрода. За нагряване може да се използва посоянен или променлив ток.
    - Студени- получава се чрез притискане с голямо налягане в мястото на допиране на заваряваните части,при което се разрушава кристаланта решетка на метала. Повърхностите трябва да бъдат добре почистени и обезмаслени. Може да се автоматизира и е високопроизводително.
    - ултразвуково – малък разход на ел. Енергия и занижени изисквания към чистотата на повърхностите. Съединяват се метални и пластмасови части с големи дебелини и сложна конфигурация. Физ. същност птоизтича от активацията на натомите на границата на двете среди и повишаване на енергииното им ниво, в което се получава съединението. Заваръчните шевове биват челни и ъглови.

  5. Залепване, съединения чрез залепване. – начин за получаване на неразглобяемо съединение между елементи от еднакъв или различен материал, при който се използва допълнителен свързващ материал – лепило. Относителната неподвижност и якостта на съединението се получават благодарение на адхезнонните явления, които възникват между материала на лепилото и материалите на съединяваниет елементи. Съединенията се осъществяват без загряване до вискои температури. Масата на лепилния слой е сравнително малка, Съединението е устойчиво на корозия и вибрации, а технологияния процес на залепване лесно се автоматизира.
    Недостатъци – лепените съединения изискват старателна предварителна подоготовка на присъединителните повърхнини на детайлите, повечето лепила са отровни и опасни за здравето, якостните имкачаства след време се променят.
    Според процесите които протичат при втвърдяване, лепилата биват:
    - лепла които се втвърдяват при изпарение на разтворителя
    - --ІІ—при олаждане
    - --ІІ—за сметка на някаква химичен процес.
    Представителите на първите две групи са обратими, а в третата група влизат необратимите лепила, които осигуряват най-здрава връзка. От друга страна лепилата биват:
    - разтварящи свързваните материали
    - неразтварящи
    Видове лепила:
    - смолисти лепила: БФ-2, БФ-6, Bison-TEX, Snelfix, Lock-Bond и др.
    - епоксидни лепила: Д6, Д16, Д23, Bison, Combi-standart, Combi-Rapid, 2001 и др.
    - каноконлит за техничеки и медицински цели.

  6. Щифтови съединения: - служат за свързване на детайли с възможност за предаване на относителна молки сили, чрез тях се осигурява висока точност на взаимното разположени на свързаните части при повторно сглобяване. Съединенито се получава чрез допълнителнот използвне на щифт.
    Най-често срещаните щифтове са:
    - цилиндрични – използват се з съединяване на валовете с монтираните върху тях елементи, когато се предава въртящ момент. В отворите на детайлите се


Други реферати:
Управление на екипи
Уилям Макгауан и MCI-новия свят на телекомуникациите
Стратегически анализи на външната среда на организацията
Процес на вземане на управленски решения в управлението на Тютюн-бг АД
Проблеми на музейното дело в България


Изтегли реферата



Проблеми на музейното дело в България - Facebook Image
Сайтът се поддържа от DH Studio | pomagalo1.com © 2012 | Общи условия