Анализ на Две хубави очи от П.Яворов

Две хубави очи
Пейо Яворов

Пейо Яворов е сред първомайсторите на българската любовна лирика и автор на едно от най-хубавите любовни стихотворения в българската поезия. Самият живот на поета е жизнена драма с излъчване на тъмна и глъбинна чувственост и цялата му поезия по много отношения е отражение на жизнения му път. Яворовият лирически човек изживява сложно и противоречиво не само своята социална и национална драма, не само напрежението между себе си и света, не само конфликтите в собствената си душа, но и своята любов. Любовното чувство в лириката на Яворов е двойнствено – светло, жизнерадостно, нежно и чисто, но и бурно, демонично и трагично, изпепеляваща страст. То е и поетическата рефлексия на сложната екзистенциална драма, в която една от главните роли играе -Любовта.
По-голямата част от Яворовите любовни творби са не само лирическа изповед на най-съкровени чувства, а и израз на поетическо отношение към света. Сред тях с особено звучене се отличава стихотворението “Две хубави очи”. Двубоят между вярата и съмнението в нравствено-естетическата устойчивост на женската красота е център на това произведение. Любимата е въведена като серафичен образ, който губи веществените си очертания – отъждествява се с абстрактните безплътни образи на музиката и светлината. Лирическият герой е в ситуация на молитвено съзерцание на нейната божествена красота (представата за нейното съвършенство и непорочност подчертава характеристиката “дете”). Лирическото чувство в стихотворението “Две хубави очи” не е константно. В първата половина на творбата Азът е смирен, влюбен, ситуиран, в момент на молитвено преклонение пред любимата. Той съсредоточава вниманието си върху един външен елемент на любимата - очите - прозорецът на душата. Образът на жената тук не само е тотално естетизиран, но и метонимично концентриран в душата (божественото у човека) и очите (образ-медиатор между физическия и духовен портрет на човека). Любимата жена напълно загубва конкретните си очертания и се асоциира с абстрактни представи, отново отвеждащи към асоциации с божественото в резултат на което стихотворението започва нежно-съзерцателно:
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи. Музика, лъчи.
Сравнението душа-музика- лъчи изгражда ангелски образ, който е в пълна хармония с най-чистото на този свят - душата на дете. Можем дори да усетим музиката на душата чрез широките вокали и сонорните съгласни. Осъзнаването на светостта на любовта кара автора да направи една спонтанна отчаяна молитва-зов:
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
В хода на платоничното съзерцаване обаче в душата на аза се прокрадва съмнението, че тази неземна красота ще бъде омърсена от “страстите” и “неволите” на живота, защото жената е част от несъвършената, грешна земя, затова не може да бъде нито абсолютна, нито съвършена. Това предчувствие трансформира лирическото преживяване в тревога за нейната непоквареност и чистота. Безответността на любимата, неразгаданото и мълчание ражда неверието и болката.


Други реферати:
Кой ще назове честта и кой позора (Епопея на забравените)
Копнеж по хармония и щастие в миниатюрата Ни лъх не дъхва над полени
Захари Стоянов за мисията на мемоариста и биографиста
Кочо или Защитата на Перущица
История Славянобългарска-Ползата от историята


Изтегли реферата



История Славянобългарска-Ползата от историята - Facebook Image
Сайтът се поддържа от DH Studio | pomagalo1.com © 2012 | Общи условия