Българският език-Иван Вазов

Българският език

Иван Вазов

Воден от любовта си към България, Вазов ú посвещава творчеството си. Поетът защитава ревностно всичко родно (народ, история, природа, език) от неоснователните обвинения на хулителите му. Ярък пример за патриотизма на поета е одата “Българският език”, създадена през 1883 г. по повод провелата се тогава обществена дискусия за замяната на българския език с руски.

Написана заради негативните отношения към родното слово, стихотворението е патетична негова прослава и пристрастна защита. В полемика с хулителите на езика се доказва неговата святост, историческата му мисия, нравствената и естетическата му ценност, творческата му мощ. Българският език е носител на националното самосъзнание – духовна крепост през вековете на изпитание. Патриархът на българската литература се прекланя пред това национално богатство и затова го защитава от неоснователните нападки на враговете му и го утвърждава го като стимул за творчество.

В смислово отношение стихотворението може да бъде разделено на три части, които условно могат да бъдат означени като:

- “положително-утвърждаваща”, която определя красивата същност на родния език;

- “обяснителна”, която показва отрицателното отношение на чуждите и на своите към българската реч;

- “оптимистична”, която изразява увереността на писателя да брани “всичко българско и родно”.

Началото на одата, с която започва и първата смислова част, пряко характеризира словото като връзка с родовите корени и историята. Лирическият герой се обръща пряко към своя “език свещен”, “прекрасен”, “страдални”, но същевременно се обръща и към сънародниците си, защото за него език и народ са тъждествени:

Език свещен на моите деди,

език на мъки, стонове вековни,

език на тая, дето ни роди

за радост не – за ядове отровни.

Първата строфа подчертава значимостта на българския език. Той е огледало на историята, на националната съдба и характер, най-скъпото наследство на предците. Българската реч е свята, защото принадлежи на дедите и е връзката ни с миналото, което, със своите превратности, е сложило отпечатъка си върху нея и я е накарало да звучи като мъка, като стон. Словото е и част от душевната същност на човека, защото ни свързва с майка и родина - местоименията “ни”, “тая” могат да се отнасят както към всяка конкретна жена, така и към татковината. Родителят, отечеството, народът и историята са ценности, които се съдържат в като такива само в свещения език, пред когото лирическият говорител благоговее.

Речта ни буди възторг, защото е част от родното, защото е съчетание от красота и сила и защото има големи възможности за изразяване. Тези достойнства са представени в следващите две строфи.

Във втора строфа гордостта и възторгът от родното се сблъскват с гнева и болката от оклеветяването:

Език прекрасен, кой те не руга

и кой те пощади от хули гадки?

Контрастът между инверсиите “език прекрасен” и “хули гадки” внушава яростта на патриота към многобройните опити да бъде поругана родната реч и гордостта му, че е съхранена въпреки тях. Реторичните въпроси са провокация към читателя да възприеме аргументите за естетическа същност на езика:

Вслушал ли се е някой досега

в мелодията на твоите звуци сладки?

Творбата изгражда една от най-синтезираните и същевременно обхватни поетически характеристики на българския език в третата строфа:

Разбра ли някой колко хубост, мощ

се крий в речта ти гъвкава звънлива –

от руйни тонове какъв разкош,

какъв размах и изразитост жива?

Достойнствата на словото са конкретизирани чрез възходяща градация: “хубост, мощ…размах и изразитост”, а епитетите “сладки”, “гъвкава звънлива”, “жива” и хиперболата “разкош” представят високата оценка за него. Използвайки всички тези изразни средства, Вазов доказва, че българският език е звучен, разнообразен в интонациите, си, енергичен, жив, с богата ритмичност. Първите три строфи са и бляскава защита на речта ни срещу хулителите му, чиито обвинения са представени в следващите три строфи, които очертават втората смислова част на творбата.