Дуализмът на художествените образи в творчеството на Елин Пелин

ДУАЛИЗМЪТ НА ХУДОЖЕСТВЕНИТЕ ОБРАЗИ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ЕЛИН ПЕЛИН


Появата на Елин Пелин на българската литературна сцена в края на 19 и началото на 20 век е симптоматично от гледна точка на протичащите в българското социокултурно пространство процеси на преориентация и мъчителна смяна на ценностите. В момент, когато на народническо-възрожденската литературна традиция, персонифицирана от Любен Каравелов, Захари Стоянов, Иван Вазов, Тодор Влайков, Михалаки Георгиев, Цани Гинчев, се противопоставят радетелите за разумен и естетически обоснован баланс между патриархалното и модерното (кръга "Мисъл"), Димитър Иванов заявява своето присъсътвие чрез творби, имащи за смислоорганизиращ принцип Човека. Почерпал от опита на руските класици (Чехов, Горки) и на западноевропейски автори като Доде и Мопасан, този автор гради свой собствен мироглед и стил, зависими единствено от човешкия му и творчески натюрел. Писателят се впуска в литературното поприще без формирана предварителна концепция, а с единственото намерение да бъде "реалист без химери". Елин-Пелиновият човек, подобно на своя автор, се стреми да се освободи от пространството на нормативността и да се подчини на Естеството, разбирано като хармонично съчетание на антагонистични начала и категории.
В творчеството на Елин Пелин дуализмът като философска концепция и мирогледен модел е свързан с раздвоеността на човека между Доброто и Злото и с противопоставянето: свой свят (колективен космос) – чужд свят (природата и социално-нормативното пространство). Върху това дуалистично световъзприемане се налага християнският нравоучителен модел, като получената симбиоза между двете морално-философски доктрини предполага не победата на светостта над греховността, а подчинението на естествените пориви. Дуалистичното разбиране за хармония на битието е имплицирано и чрез жестовете на персонажите, целящи запазването на баланса между отделния човек и природата, от една страна, и между отделния човек и знаковата проявеност на социалната нормативност, от друга. Така създадената представа за дуалистична противопоставеност и диалектична обвързаност на битийните начала – тезисно изразена в цикъла "Под манастирската лоза" – е проблематизирана в повестите и лирическите импресии на писателя, разколебаващи идеите за хармония и за извънпоставеност на личността спрямо социалната поляризация.
Дълги години в литературоведската практика Елин Пелин е определян като "художник на българското село". Без да е фактологически неточно, това клише скрива същинския творчески натюрел на този автор като отъждествява съчиненията му с етнографски битооописания. Всъщност писателят се интересува преди всичко от поведението и действията на своите герои и без менторския тон на морализатор налага подчертано хуманистична визия за човека, свързана с дуалистичния възглед за Доброто и Злото начало. Космогоничната концепция на дуализма априори приема наличието на две творящи начала в света – Добър бог и Зъл бог, а мисията на човека е да осъществява хармонията като примири противоположностите в рамките на своя свят. В предхудожественото си битие повечето Елин-Пелинови персонажи принадлежат към колективния пратриархален свят, който се осмисля като осветено простронство, в което точно и балансирано е регламентирана релацията Добро-Зло (Святост-Греховност) в психологически и междуличностен аспект. Героите обаче са позиционирани до голяма степен в анонимен хронотоп, в който значещи са само личността, приридата и, в някои случаи, държавата, а патриархалният космос почти не присъства в художественото изображение. Тоест не колективът, а човекът е изправен пред екзистенциалния избор да балансира, да разреши дихотомията Добро-Зло. Тъкмо поради тази причина постъпките на повечето персонажи не се вписват в рамките на традиционния колективен поведенчески модел. Налага се внушението, че човекът в Елин-Пелиновите разкази служи на императива всячески да брани патриархалното пространство, което е защитено, хармонично и "свое", от враждебни нему същности – природата и социалната йерархия. Дуализмът "свой" -- "чужд" свят се пренася и в духовния мир на героите. Според принципите на модерната феноменология човек познава онтологичните и метафизични същности на битието като част от своето съзнание. Може да се направи изводът, че дуализмът би следвало да се разглежда като структуроопределящ елемент в поведенческата схема на героите и като главен принцип в поетиката на текстовете, защото той пронизва всички пластове на художествената тъкан.
Тези теоретични разсъждения са от особено значение при изследване на отделните текстове, защото най-често Елин-Пелиновите творби ревниво крият своите смислоизграждащи принципи. Идеята за недоизказаност, за загадъчност се поражда и от факта, че дори когато героите са в състояне на екзистенциален избор, както например Перун и Магдалина от разказа "Самодивските скали", когато те решават да тръгнат към стръмните скали в името на любовта и красотата, авторът запазва своето дистантно отношение към художественото изображение и почти не си позволява коментар. Отсъствиео на психологическа зарисовка на образите е една от причините внушенията на текста да отвеждат не толкова към апология на любовта и смелостта, колкото към възгледа, че постигането на щастието и хармонията е възможно само когато човек следва естествените си пориви. Може да изглежда парадоксален фактът, че творбите "Косачи", "Ветрената мелница", "Кумови гости", "Пролетна измама", които също визират подчинението на телесните и духовни пориви се определят като идилии. Идиличността, произтичаща от


Други реферати:
Илиада-епопея за силата и слабостта на човека
Трагизма на раждащия се народ в Под игото
Човешките недъзи, страсти и пороци в Дантевия Ад
Представата за живота на древните гърци според 18 песен
Човек и Бог в Моята молитва от Христо Ботев


Изтегли реферата



Човек и Бог в Моята молитва от Христо Ботев - Facebook Image
Сайтът се поддържа от DH Studio | pomagalo1.com © 2012 | Общи условия