Една традиционна и различна литературна история на възраждането

"Една традиционна и различна литературна история на Възраждането"


Не зная как бъдещето ще оцени приноса на литературознанието ни от 90-те години на ХХ век за историята на възрожденската литература, но фактът сам по себе си е забележителен: три литературни истории за по-малко от десет години1. Сред тях трудът на Д. Леков е най-обхватното и най-съдържателното изследване. Появил се през първите години на ХХІ век, той приключва едновековно строителство в областта на възрожденската литературна история, оставайки верен на традицията като идея (националната идея) и като методология (добрите традиции на позитивизма, разширени с нови идеи от литературната социология и рецептивната естетика). Трудът е резултат и обобщение на многогодишно активно присъствие на автора му в научната област, отразил е не само постигнатото в литературоведските изследвания за Възраждането, а и проучванията на историци, езиковеди, културни историци (история на книгата и четенето, журналистиката, театъра и пр.). Д. Леков въвежда нова проблематика. Негов влог е включването на възприемащия субект в литературноисторическия процес, както и на категорията литературно поколение. В тази книга ще прочетем много за пиетета към Българското възраждане и основополагащата му роля в духовния живот на нацията, за светлите страни на епохата, за порива й към по-доброто и по-съвършеното. Заедно с това тя ни предоставя извънредно богата, прецизно уточнена фактология и основната литература по предмета на изследването.

Напълно справедливо авторът е нарекъл труда си “панорамно изследване”. Освен че проследява “взаимоотношенията между творец и възприемател” (формирането на слушателя, читателя и зрителя през различните етапи от литературния живот, промяната на вкуса на различните категории читатели, еволюцията на театралната култура), авторът се интересува и от възрожденските институции, които предопределят или активират литературното развитие (училище и учебно дело, книгоиздаване и разпространение на книгата, спомоществователство, журналистика), привлича недооценявани възрожденски текстове (приписки, предговори, публицистика и мемоаристика, кореспонденция и пр.), за чието изследване и популяризиране самият той допринесе през последните десетилетия. Забележимо е умението му да открива значещи, атрактивни факти, които вдъхват живот на отминалото време.

Насочена предимно към младата аудитория на учащите се (възниква върху основата на обогатяван през годините университетски курс и най-значителните резултати от собствени проучвания), “Историята” има и възрожденската задача да възпитава. Очеркът за Неофит Рилски завършва с възклицание на един от учениците му, получил по поклонници на Рилския манастир “много здраве” от учителя: ”...толко се возрадвах, като че ли ми дадоха 20 хиляди гроша!” (т. 1, с. 180).

Различното се откроява ясно още при мотивирането и схемата на периодизацията във въвеждащата глава на изследването. Леков следва в общи линии етапните деления в академичната литературна история, но внася и съществени корекции. Общоприетите две гранични точки - Историята на Паисий и Освобождението на България - не се зачитат като абсолютни граници. В историческия разказ е включена подготовката на възрожденските процеси (силно застъпена у Боян Пенев), обогатена с теоретичната постановка на “прехода”, също и идеята за продължаващото Възраждане (Михаил Арнаудов), уточнена като възрожденски тенденции сред българите, останали извън освободените земи. Отхвърля се Кримската война като граница и в съгласие с повечето съвременни литературни историци новите процеси се ситуират през 40-те години на ХІХ век Отличителното във виждането на автора е, че свързва периодизацията с оформянето на литературни поколения. Леков разглежда възрожденската литература отвътре, отчитайки ролята на външните стимули като завършен рецептивен резултат; категорията “литературно поколение” до известна степен снема в себе си проблема за “влиянията”.

Воден от разбирането, че литературно-историческият обзор следва да бъде синтез на сериозно предварително проучване (едно от предимствата на колективната история), Леков привлича като съавтори трима свои колеги. Тяхната “подкрепа”, както определя той участието на Цв. Унджиева (очерка за Хр. Ботев), Ю. Николова (очерка за Ив. Селимински) и Л. Михова (очерците за народната литература, Й. Кърчовски и К. Пейчинович) е съвсем скромна спрямо общия обем и задължава още веднаж да осъзнаем широтата на неговите научни занимания, солидната предистория на неговия труд.

Хронологията и периодизацията определят структурата на изследването. В четири основни големи раздела, съответстващи на отделните периоди (глави ІІ-V) е проследена времевата протяжност на литературата, а последните три по-малки дяла обхващат - на хронологично-тематични основания - съпътстващи характерни явления (гл. VІ “Освобождението и възрожденските процеси в България в земите, останали под османска власт”, гл. VІІ “Българи възрожденци в духовния живот на други народи...”) и проблема за литературния вкус в исторически аспект (заключителната VІІІ гл. “Национален художествен вкус”)2.


Други реферати:
Методология на проектирането и автоматизирано конструиране
Асинхронните двигатели с накъсо съединен ротор
Измерване на налягане и скорост в поток
Лекции по ММ
Автоматизация на проектирането на технологичните процеси


Изтегли реферата



Автоматизация на проектирането на технологичните процеси - Facebook Image
Сайтът се поддържа от DH Studio | pomagalo1.com © 2012 | Общи условия