Една традиционна и различна литературна история на възраждането


Зараждането на възрожденската литература, периодът на преход от стара (средновековна) към нова книжнина е проследен с емоцията на новопосветения. Спомням си вълнението, с което през 70-те години на отминалото столетие литераторът преоткри, по проправения път от историците, силуета на Ранното възраждане. В труда на Леков е намерило израз съзнанието за приемственост, усещането, че Възраждането е колкото порив към обновление, толкова и памет за миналото. Емоционалният момент в анализите и обобщенията, категоричните ясни и точни оценки изтъкват значимостта на епохата, внушават респект към нейните дейци. Несъмнен принос е формулирането на проблема, анализът и изводите за характера на възприемането и структурата на възприемащата аудитория (читател и слушател), промените, които тя претърпява, свързани с измененията в литературата. Теоретичната постановка и схващането си за приложението й в българската история Леков е разяснил в монографията “Писател - творба - възприемател през Българското възраждане (1988). Тук, вградени в историческия разказ, идеите и наблюденията му са още по-убедителни. Сякаш конкретиката на преходното време е много благодарна материя за тройната връзка, която той изследва. Ролята на възприемащия е проследена в различните типове текстове - предпаисиевата книжнина, “История славянобългарска”, историческите съчинения от 18. в., преписите на Паисиевата история, “Неделник” на Софроний Врачански, книгите на Софрониевите следовници. Съчинението на Йосиф Хилендарец, посветено изцяло на ползата от четенето на книгите, е свидетелство за изключителното значение, което придобива проблемът за читателя през разглеждания период. Правдиво, обобщавайки насоките в досегашните изследвания и с нови акценти са представени големите фигури на времето - Паисий Хилендарски (различният адресат на двата предговора към “История славянобългарска”, присъствието на възприемащия в цялата творба) и Софроний Врачански (премълчаванията в неговата автобиография и представата за себе си3, жанровият модел, който налага). Запомня се образът на Йеросхимонах Спиридон, съвременният прочит на Й. Кърчовски и К. Пейчинович. Категорично и убедително е включена в литературната ни история книжнината на българите католици. Д. Леков създава изчерпателен, логически убедителен и вътрешно хармоничен разказ за началото на новобългарската литература. Споделям основните му виждания и главната характеристика на времето като преходно, но съм резервирана към превръщане на понятието в собствено име на периода (Преход с главна буква и производни като “книжовници-преходници”).

“Литературно-педагогическо поколение”. Заглавието “С критериите на нова културна и литературна система. Първото българско литературно поколение - реформатор на културния, литературния и обществения живот” резюмира основния проблем през втория период от историята на възрожденската литература. Тук предимство получава систематизирането на новите културни явления. Те са обособени в отделни параграфи: учебното дело, културните центрове (вътрешни и външни, решаващата им роля през цялата възрожденска епоха), формирането на литературно поколение (теоретичната постановка и историческата реализация у нас)4, школската книжнина и литературната култура (също проследена в различните етапи на Възраждането), филологическите школи, гръцката култура като инструмент за обновяването, преориентирането на българската интелигенция към Русия. Като изразители на основните тенденции, в отделни очерци са представени книжовниците П. Берон, Неофит Рилски, Ив. Селимински, Райно Попович (заедно с други по-известни книжовници и учители “елинисти”), Ю. Венелин и В. Априлов. Сред тях се откроява фигурата на Неофит Рилски - живо и завладяващо са очертани личността и нравственият му облик, широките му интереси (“съпреживяващ и ерудиран читател”, според бележки по страниците на книгите, които е чел), значителното му влияние.

Този период е по-блед от предходния и не е така изчерпателен по отношение на досегашните проучвания (спец. ролята на гръцката култура), но и тук се поставят важни теоретични въпроси, конкретизирани в историческите явления и процеси. Красноречиво е защитена идеята, че през 20-30-те години се утвърждава необратимо посоката в развитието и се разширява социалната база на новите тенденции. За преориентирането към Русия ще стане дума по-надолу.

Под заглавие “Първо стълкновение между поколенията в българската литература. Регламентиране на литература от художествен тип” (ІV глава) са обхванати три десетилетия, много богати по съдържание, през които се създава модерната българска литература в точния смисъл на думата - като пространство на артистичното слово. Новите литературни явления се свързват с оформянето на първите значителни национални културни средища. Много добре, с богата информация, верни акценти и приемливи обобщения са очертани Одеса и Цариград като литературни центрове - свързаните с тях творци, произведения, културни институции, а също чуждата културна среда и нейното значение (руска и украинска в Одеса, многонационална в Цариград); важен детайл е диалогът, понякога и съперничеството, между българските културни огнища. “Топографската карта на всяка една литература предлага неподозирани възможности за анализи, сравнения, догадки...” (т. 1, с. 232) смята авторът на историческия труд и е потвърдил на много места в изследването това убеждение. Одеса се посочва като
Други реферати:
Дълготрайни материални активи в бюджетните предприятия
Изисквания за оповестяване според МСС 36
Анализ на разходите във връзка с финансовите резултати и рентабилността
Методика и методология на амортизационната политика и прилагането й в практиката
Корпоративни информационни технологии


Изтегли реферата



Корпоративни информационни технологии - Facebook Image
Сайтът се поддържа от DH Studio | pomagalo1.com © 2012 | Общи условия