Липсите в романа Хоро

Антон Страшимиров е сложен и противоречив писател. Неговите произведения са различни едно от друго не само по жанр и стил, но и в идейно-художествен план. През цялото му творчество обаче преминава една свързваща линия. Ако за Йовков това е темата за особения човек, за Елин Пелин – човекът от селото, за Георги Стаматов – модерният човек от града, то за Страшимиров това е народът. През целия си творчески, а и житейски път, писателят стои близо до народа – като пряк участник в обществените събития, като защитник на интересите на обикновения човек, като обявил се срещу разпадането на общността. Затова не е изненада появата на романа „Хоро”, написан след избухването и потушаването на Септемврийското въстание от 1923г.

Въпреки че романът е израз на драматичните събития през 1923г., смисълът на разказването е в съвсем различна посока. Целият роман е изграден на принципна на премълчаването. Нищо не е казано направо, понякога дори не е довършено казването. Основният фон е фонът на ужаса, на насилието, на грозното, на пошлото и точно в този фон може да бъде открито същностното, значимото. Защото онова, което не е казано, онова, което не е направено, онова, което отсъства от изображението, е онова, за което всъщност се говори в „Хоро”. Известно е твърдението, че трябва първо да останеш без нещо, за да го оцениш. В това се състои функцията на „липсите” в романа на Страшимиров. Текстът задава въпроси, но не предлага отговори. Липсата на действие припомня за онова, което трябва да се направи, за онова, което трябва да се каже. Липсата на памет у героите говори за това, колко е за личността да знае и да помни. Липсата на морал, дълг и чест, дори любов припомня за потребността от тези качества. Бездействието на героите отвежда читателя към порив за действие. За да призове към обединение и ред, към действие, идва и едно друго отсъствие – това на логично свързания разказ, както и на авторовата позиция.


Макар да липсва подредба на отделните епизоди в романа, художественото изображение е обединено около една случка – сватбата на околийския началник Сотир Иванов и Мичето Карабельова. Но тази сватба не е ритуал на веселие, не е познатият символ на обещание за светло бъдеще. Сотир Иванов е убил брата на Мичето, посегнал е на честта й преди да я вземе за жена, а единственото, което иска, е богатството на рода Карабельови. Още по-неприемливо е и това, че сватбата е прекъсната от смъртта на старата Карабельовица, бабата на Мичето. Преди да умре обаче, тя проклина зет си, вместо да го благослови. Още тук, в началото на романа, в началото на разказа за сватбата-смърт, се появява първата „липса” – отсъства предполагаемото щастие от бракосъчетанието. Сватбарите не знаят да празнуват ли или да тъгуват: „всеки се посвиваше”. Гласът на свещеника в църквата звучи „студено”, а иконите гледат „тихо и мъртво”. Булката вместо да е щастлива, плаче. Нормалният ход на нещата липсва.


Други реферати:
Отчитане на КБА
Отчитане закупуването на КБА
Отчитане на предоставените краткосрочни заеми
Нормативна уредба на счетоводството
Същност на калкулирането


Изтегли реферата



Същност на калкулирането - Facebook Image
Сайтът се поддържа от DH Studio | pomagalo1.com © 2012 | Общи условия