Лириката на Пенчо Славейков

Копнежната лиричност на Пенчо-Славейковата поезия е не само индивиду­ален порив на духа към красивата сти­лизирана безбрежност на поетичния блян, но и естетически филтрирана болка след преживяна криза на духа. Тя е кра­сивата материализация на пречистена­та от страданието човешка душев­ност, намерила сили да се издигне над депресивните въртопи на творческия психологичен кризис.

Копнежът на духа е част от свръхусилието на волята. Раздвоени и противопоставени, тези психомеханизми на творческия процес започват да ру­шат личностното равновесие на тво­реца. Появяват се диспропорциите на човешко творческо съзнание, което възприема и оценява болезнено страда­нието на духа по непостигнатите простори на творческия идеал - като криза на твореца и психологичен срив на личността.

Свръхусилието на волята и копнежна­та лиричност на духа изплитат психограмата от настроения и чувства, ка­то вътрешна философска плът, на страдащата, но търсеща изход от страданието, човешка творческа мисъл в Пенчо-Славейковата творба „Cis Moll”, публикувана през 1892 година в спи­сание „Мисъл”.

Своеобразната Пенчо-Славейкова съ­зерцателна поетична визия за твореца и света изгражда постоянната поетич­на константа на пристрастно, но ста­тично изразено чрез третоличната местоименна форма „той” - авторово отношение:

Отмахна той завесите и тихо застана пред отворений прозорец.

В тези уводни стихове ясно пролича­ват две основни тенденции от поетиката на Пенчо Славейков. Първата посока за внушение е свързана с общата услов­на проекция на поетичното съзерцание, което има своя метафорична рамка: „от­ворений прозорец”. Като вътрешно съдържание на лиричните внушения ясно се до­лавя копнежността, която струи от художественото пространство на мета­форичния образ „отворений прозорец”, рамкиран вече чрез съзерцанието.

„Прозорецът” е началната, отправна точка на авторовото поетично съзер­цание към външния свят, но и тайният „ключ” към невидимите пространства на творческата вселена на АЗ-а, къде­то властват съзерцанието и копнежът: Отмахна той завесите... Тайникът на душата е „отворен” към „света. Но точно в мига, в който творческият личностен АЗ обръща духовен взор към действителността и чака не­говото дихание да го обгърне през „от­ворения прозорец”, съзерцателен унес из­пълва художественото пространство на поетичния образ „отворений прозо­рец”. Именно там, в неговия вътрешен обем, се срещат лирическият АЗ, дирещ света, и съзерцателният покой на вглъ­бената поетична мисъл. Съзерцателният Пенчо-Славейков пси­хологизъм е художествена същност на активно мисловно движение: отвън-навътре. Мисловните прозрения натежават и поетичното съзерцание достига до не­подозирани вътрешни пространства на духа. Той, от своя страна, копнее да „види” света отвъд „отворений прозорец”.

Така в пространството на „отворений прозорец” се срещат копнежът на духа и съзерцанието на мисълта. Слети, те изразяват духовната драма на мисълта. Лирическият АЗ съзерцава духовния пейзаж на мисловните си терзания чрез ре­алния образ на „видяна” в копнежен унес природна картина: „Тайнствена и чудна лятна нощ полъхваше с дихание си морно, и леяха над сънний мир приветно сияние рой трепетни звездици;” Поетическото действие навлиза в одухотворените, пейзажно изразени пространства на съзнанието. То е из­пълнено със съзерцание. За миг е откъснато от действителността. Тревога­та на духа от „морно дихание” се прев­ръща в „сияние”. Ясно припламва трево­гата на мисълта като „рой трепетни звездици”. Зараждащият се творчески кризис търси изход - възможност да из­лее тревожните дихания на мисъл, ко­ято копнее за необхватен духовен хори­зонт. Натам е зареян творческият пог­лед на АЗ-а, който търси духовната светлина на своя естетически блян, но съзира в копнежния унес на мисълта не­говата драма - зараждащата се тра­гедия на духа. Пенчо-Славейковият ли­ричен АЗ съзерцава трагичния блян на изпадналия в криза творец: „...леяха над сънний мир приветно сияние