На прощаване

Драматичната робска действителност, поставя пред истинс­ките българи въпроса за правилния житейски избор - участие и готовност за саможертва в борбата за свободата на отечеството.

В съкровената си изповед пред майката - лирическият герой представя категорично свои­те основания защо избира пътя на борбата. Той е убеден, че неговият жи­тейски избор е правилен, защото е породен от честната и всеотдайна любов към на­рода, когото иска да види свободен; нетърпи­мостта към чуждото владичество и омразата към тираните.

Отно­шението към робската действителност намира израз в срод­ните думи: „кълни”, „проклинай”. Съчетани с поетични обръщения към майката, те призо­вават към действеност, към активно разбиране. Прилагателните „черна” (цвета на робст­вото, тъгата, смъртта), „турска” (конкретност на историческата действителност) обогатяват представата за времето.

Емигрантската съдба на героя е описана с глагола „пропъди”, а картината на изг­нанието образно и емоционално изпъква с из­разите: „прокуда”, „тежка чужбина”. Горчива е съдбата на свободолюбивите млади бълга­ри, за които в поробеното отечество няма мяс­то:да ходим, да се скитаме немили, клети, недраги!.

От­въд границата между чуждата и родната земя - „тиха бяла Дунава" - е Отечеството, но и изпитанията на борбата и смъртта за свобода.

Представата за родното и за близките е въве­дена с анафората „там” - мястото на израст­ване, място, където е оставил „либе хубаво” (инверсия) „баща и братя”. Сродните думи „черни чернеят” отново са асо­циация за неизбежните страдания и смърт, за горчивината и болката в сърцата на близките. Предусещането за скорошния път на бор­бата за свобода отново поражда силна емо­ция, предадена с възклицанието „ах". Майка­та е „юнашка” (инверсия) и ще разбере своя син със сърце „юнашко”. Нейната мъка е смекчена донякъде с красиво изречената молба за прошка - „прости ме”/ и веч прощавай” Прошката е не­обходима като благословия, защото връщане от поетия житейски път няма - „веч”, „нара­мих”, „тичам”. Съчетанието на различни глаголни времена разкрива динамиката на пре­живяванията - настоящето и бъдещето на ге­роя са изцяло подчинени на идеята за служба на народа („на глас тичам народен”). Всичко в тази част от поемата издава нетърпението, действеността, усещането за предстоящата борба.

Контрастното съчетание на понятията „на­роден” и „врагът” обобщава причи­ните, които карат бунтовника самоотверже­но да поеме пътя на борбата. Този път не води към родното и дома, а към смъртта в тяхна защита. Борбата е в името на свободата на близките му, на целия народ, „за ми­ло, за драго”.

Изходът от предстоящите битки с врага е въпрос на съдба и чест. Сабята е символ на борбата, атрибут на съпротивата. Участието в борбата за свободата на народа е въпрос на смелост и жертвоготовност.

пък... каквото сабя покаже,

и честта, майко, юнашка!

Борбата за свободата на оте­чеството е достоен избор. Аргументите за не­го, които привежда лирическият герой, под­готвят очакването за подвиг, геройска смърт и безсмъртие.

Последното четиристишие на творбата: