Националният избор-робство или свобода в стихотворението Елегия

Поетичните послания на Ботевата творба „Елегия”, независимо от жанро­вата насоченост на заглавието, са то­нално озвучени от трагичната мажорност на овладяна лирична риторика. Тя е вътрешният конфликтен заряд на песен­ния диалог между лирически герой и на­род.

Робството и свободата са конфликтните полюсни тези в поетичната диалогичност на действието. Изборът на по­зиция в тази трудна дилема е основна художествена цел на Ботевите лирични послания. Дискусионен е проблемът за робската участ на народа. Лирическият герой отхвърля алтернативните възможности за избор. Той е само един - свобода! Но пътят за нейното извоюване минава през сърцето и душата на стра­дащия народ. Душата му е обгърната в скръбно мълчание. Болката е по-силна от изповедността на словото. Затова и Ботевият стих търси „път” към смълча­ната душа на народа. Там - сред нейно­то тъмно страдание - са отговорите на поставените въпроси: „Кажи ми, кажи, бедний народе, - кой те в таз робска люлка люлее?” Двукратно повторената глаголна фор­ма „кажи” със своята категорична настоятелност изисква не само отговор, но и скъсява дистанцията между лирически герой и народ. Интимното обръщение „Кажи ми...” създава усещане за непосред­ствена близост между участниците в диалога. Тяхното присъствие в художес­твеното пространство на творбата става зримо и физически сетивно почувствано като реалност. Поетичната риторика на директно зададения въпрос: „Кой те в таз робска люлка люлее?”, разкъсва мълчаливата болка на душата и провокира народното съзнание. Отговор няма. Изповедта не се ражда. Страданието се задълбочава, а в него събрана­та от векове мъка „говори”. Нейният тъ­мен „глас” звучи в гневната повелителност на Ботевия стих, търсещ виновни­ците за неизплаканата болка: Тоз ли, що спасителят прободе на кръстът нявга зверски в ребрата, или тоз, що толкоз годин ти пее: „Търпи, и ще си спасиш душата”?! Библейски древни са корените на стра­данието, вечна е мъката за спасението на душата, но тя не донася красивия Рай на свободата и избавлението от робст­вото. То е вечно и безкрайно като стра­данието и болката. Усилието за промя­на се оказва безнадеждно. Всеки глас на протест остава нечут и звукът „умира” сред вековните библейски тегла на народа. Мълчанието е единствено сред­ство за защита на душата, загубила вя­ра във възможностите за избавление.

Свободата е вечен копнеж, а робството - унизително настояще. Лирическият ге­рой единствен вярва в духовните сили на народа и риторическите въпроси стават все по-настоятелни: „Той ли, ил някой негов наместник, син на Лойола и брат на Юда, предател верен и жив предвестник на нови тегла за сиромаси, нов кърджалия в нова полуда, кой продал брата, убил баща си?!” Гневният порой на възмущението ражда протеста на поетичния размисъл. В библейския образ на Юда и в дълбоката вяра в непогрешимостта на действията на йезуита Лойола лирическият герой открива универсалните примери за веч­ната и неизкоренима сила на предател­ството. В него е първоизточникът на злото. За българина то е „Жив предвестник на нови тегла за сиромаси, / нов кърджалия в нова полуда...” Предателството е провокирано от невъзможността за на­миране изход от вечната робска участ на народа. Безизходицата ражда страха, който предава тайния копнеж за свобо­да на душата. Насилието и отцепредателството стават повсеместни: „Кой продал брата, убил баща си?!” Омразата разделя душите и мисълта за свобода „умира”. Остава робството и мълчание­то на разделените и предадени от свои -души. Безкрайна е народната трагедия. Дълбоко и страшно е мълчанието. И от­ново, докоснал се до тъмната болка на народната душа, прозвучава риторични­ят настоятелен въпрос на Ботевия лирически герой:

Той ли? - Кажи ми. Мълчи народа! Глухо и страшно гърмят окови, не чуй се от тях глас за свобода: намръщен само с глава топ сочи на сган избрана - рояк скотове, в сюртуци, в реси и слепци с очи.

Напластеното от векове мълчание в душата на народа красноречиво „говори” за особен