Паисий-Иван Вазов

Владимир Петров


“Паисий” на Иван Вазов е една от 12-те оди в цикъла “Епопея на забравените”. Цикъл, който още с броя на съставящите го творби насочва към особената числова символика - за прабългарите времето се разделяло на цикли, в които един период обхващал 12 години; годината на свой ред има 12 месеца; при християнството светите апостоли са 12. Така от пръв поглед “Епопеята...” прокарва нишките към различни културни пластове, ориентира мисълта в различни посоки.


От друга страна, самите заглавия на одите актуализират знанието на читателската аудитория за ред изявени личности и за основните събития, в които те са участвали. Моделират определен времеви, исторически и културен образец, който в сгъстен вид представя същността на Българското възраждане. И действително - отец Паисий Хилендарски поставя началото, свързано с националното самоосъзнаване на българите, с консолидирането им като народ и нация. Той трасира посоките в по-нататъшното им развитие, като според проф. Боян Пенев чертае три основни задачи: 1) развитие на българската национална просвета; 2) извоюване на църковна независимост; 3) политическа свобода. В този план, обръщайки се към личността на хилендарския монах, в “Паисий” Иван Вазов задава ключа към осмисляне и възприемане на Възраждането в неговата сложност. В “Братя Миладинови” поетът засяга продължаващия във времето процес на просвещение и народностно самоидентифициране, на национално организиране; визира дейността на двамата братя по съхраняване на националните ценности, както и събираните от тях фолклорни материали, включени във внушителен сборник с 665 песни. Одата “Раковски” актуализира спомена за идеолога на революционното движение и борбата за национална независимост. По-нататък заглавията на поетичните творби извеждат представата за най-изявените водачи, за лидерите на народното движение за свобода (“Левски”, “Караджата”) и организаторите на Априлското въстание от 1876 г. (“Бенковски”, “Каблешков”, “Волов”), както и изобщо за героичната саможертва на българите в името на националния идеал (“Кочо”, “Братя Жекови”, “1876”). За да се достигне до финализирането на този изключителен в същността си исторически етап, до действителното освобождение и възкръсване на “България цяла” в “Опълченците на Шипка” - творбата, с която “Епопеята...” завършва и която Иван Вазов възприема като “едно от най-силните” свои “стихотворения” (по признанието му пред проф. Иван Шишманов - 1976: 233).


Говорейки за самата ода “Паисий”, Иван Вазов споделя: “Великото значение на Паисия познавах още от статията на Дринова в браилското “Периодическо списание” (Шишманов 1976: 232). Става дума за статията на проф. Марин Дринов “Отец Паисий, неговото време, неговата “История” и учениците му” (1871 г.). Запознат с наблюденията на известния историк, както и със самия текст на светогорския монах, повлиян от “тържествения, възвишения, философския тон”, от “патоса и формата” на одите на Виктор Юго (Шишманов 1976: 232), Иван Вазов посвещава своята творба на 120-годишнината от завършването на “Историята”, или според пълното й заглавие: “История славеноболгарская о народах и о царех и святых болгарских и о всех деяния и бытия болгарская”.


Конкретния повод поетът посочва неколкократно: 1. В метатекстовото пространство: веднага след мотото той посочва годината на завършване на Паисиевата книга (1762-ра), а в края на своята творба маркира времето - 1882 г., и мястото - Пловдив, свързани с появата на одата. 2. Още с навлизането в художествената тъкан на творбата, в първия стих, внезапно и ударно отсича: “Сто и двайсет годин...” - изразът завършва с многоточие, в което творецът побира вълнение, възхита, преклонение, своя дълбок поклон пред делото и прозренията на великия светогорец. А после и във финалната поанта: “тъй мълвеше преди сто и двайсет годин”. В контекста на тази, привична за Иван Вазов, демонстрирана документалност се вписват и останалите метатекстови знаци: 1. Заглавието, което директно отпраща към личността на хилендарския монах; 2. Мотото, цитиращо откъс от втория, авторския, предговор на неговата “История...”.


И ако портретът на Паисий следва да се разгръща през цялото фикционално пространство нататък, то тук именно: на границата между заглавието, което поставя задачата - да се говори за Паисий, и самото говорене за него, Иван Вазов вклинява мотото. Един пространен цитат, натоварен с особени по значимост функции. Цитат, чрез който живото Паисиево слово зазвучава с характерната си непримиримост към родоотстъпничеството, със страстно желание да провокира,


Други реферати:
Култура и етикет при поздравяване на познати и непознати
Ранно българско Възраждане
Културни различия в общуването
Ранно българско възраждане
Курсова работа по делова кореспонденция.


Изтегли реферата



Курсова работа по делова кореспонденция. - Facebook Image
Сайтът се поддържа от DH Studio | pomagalo1.com © 2012 | Общи условия