По жицата-разказ за страданието и състраданието

По жицата” – разказ за страданието и състраданието


„По жицата” е разказ за една човешка драма, видяна през погледа на Петър Моканина – житейски мъдър български селянин, който разтваря сърцето си за чуждото състрадание.

Това е разказ за болката и състраданието, за необходимостта от надежда, та дори тя да е толкова илюзорна и наивна като бялата лястовица.

Още с първото си изречение Йовков определя основния тон в творбата си. Ключовата дума „Беда” издава творческото намерение на автора – да разкаже за нещастието на едно семейство. Това нещастие е дало отпечатъка си върху вида на идващия към Моканина непознат селянин. И то не е в закърпената му риза, нито в окъсаните му потури и пояс. Не това, че е сиромах, го прави нещастен. Моканина открива болката му в походката, в блуждаещия му и невиждащ поглед. Страданието на този другоселец е скрито и човек трябва да има сетива, за да го открие. А това са сетивата на разбирането, на отзивчивостта на съчувствието, на разбирането, на милосърдието. Йовковият герой притежава тези сетива. Той умее да се вглежда и да прозира зад видимото, да разчита знаци. Ето защо овчарят намира бързо естествения мост към душата на другоселеца, предразполага го да излее болката си. Тъжна е историята на този нещастен баща. Чрез похвата „разказ в разказа” ние научаваме откъде е това семейство, с какво се занимава бащата, как са им „измрели” две-три деца още малки и как сега голямата им болка е единствената дъщеря Нонка, която от известно време започва да вехне.

И селянинът, и разказът му, и случката са прототипи от неимоверно човешко състрадание. Нещо неразказано и недоизказано има в историята със змията, която се свила върху пазвата на Нонка. „Сън ли е било, истина ли е било – не знам” – казва нещастният баща и тези думи прозвучават като полувъпрос. Чрез тях Йовков влага едно подтекстово значение. Дълбокото внушение на писателя е, че змията е по-скоро метафора на болката в гърдите на момичето от това, че е различно от другите, че все още не е забелязано и залюбено.

Към гласа на страданието постепенно се присъединява и гласът на милосърдието. Моканина слуша другоселеца не с любопитство, а с разбирането на състрадаващ. Той прекъсва понякога другоселеца, за да уточни подробности от случката, за да го окуражи, за да изрази съпричастието си. Ето защо Гунчо преодолява смущението си, за да сподели странната и необикновена надежда на семейството – вярата му в чудодейната сила на бялата лястовица. Милосърдието на Моканина преминава в изненада, за да се върне отново, защото обчарят разбира, че всяко страдание се нуждае от надежда. В нейно име всичко е позволено.

Сцената на срещата между Моканина и двете жени показва как лъжата и истината си разменят местата в името на едно свято дело – да се съхрани крехката вяра у това сломено и стопено от болестта момиче, на която не са се предали, единствено очите все „още светели млади и усмихнати”. Тази сцена представя кулминационния момент от срещата между състраданието и милосърдието. Сломената от теглото безмълвна жена, стопеното от болестта момиче, безпомощният баща затварят кръга на едно човешко страдание, което кара Моканина не просто да състрадава, а истински да страда.

Неговата благородна лъжа, че е видял бялата лястовичка, че ще я видят и те, е романтичен и хуманистичен израз на милосърдието му.

Картината на изпращането израства до символ на страданието: ето я Майкаа, чийто „черен” чумбер винаги ще говори за безпределната й болка; ето легналото до нея


Други реферати:
План за развитие на селското стопанство в Югоизточният район на България
Стопанско развитие на България
История и развитие на бубарството в гр. Враца
Технологии за преработка на полимерни отпадъци с цел получаване на изходни суровини, ВМР и енергия
Управление на биоразградими отпадъци


Изтегли реферата



Управление на биоразградими отпадъци - Facebook Image
Сайтът се поддържа от DH Studio | pomagalo1.com © 2012 | Общи условия